Историята срещу времето

Илюзиите, истината, политическите еквилибристики съпътстват развитието на народите през вековете

Историята и времето са категории, които съдържат в себе си вселената и безкрайността. Всеки един човек и всяко едно общество живеят и се развиват в контекста на спомените, преживяванията и търсенето на варианти за устойчивост, предсказуемост и гаранция за сигурно бъдеще.

Всеки човек има своя история, която с течение на времето се трансформира в спомен, в който той обикновено е герой и рядко е жертва на обстоятелства или неизгодни ситуации. Всеки е част от политическа система, която в зависимост от обстоятелствата създава строги правила на контрол. През първите двадесет и пет години на XXI век този процес се трансформира (най-вече в Европа) в т. нар. контролиран хаос където войнствената пропаганда и регресивната роля на националните и европейските институции засилват бюрокрацията, а корупционните схеми унищожават възможността за държавност, основаваща се на компетентност, финансова стабилност и сигурност.

Времето е относително понятие, но е и своеобразен ориентир за развитието на обществата и отделната личност. За всеки човек времето се измерва с постигнатото, преживяното и натрупания през годините опит. Това характеризира етапите в развитието на обществото и е критерий за средностатистическия човек, който във времето и пространството е социологическият ориентир за тенденциите в общественото развитие.

Всяка държава и всяка политическа система има за цел вечността като власт и пари. Историята е основен инструмент, който за управляващите е гаранция за дългогодишна власт. Тя има многобройни измерения като се формира както от родовата памет, националните традиции и ритуали, така и от осъществяваната държавна политика, основаваща се на пропаганда и добре филтрирано образование. Този сложен и динамичен конгломерат от средства, политики и съзнателно внушавана конфронтация е достатъчно успешен, многократно прилаган модел за трансформация на общественото съзнание Проблемът обаче е в това, че съответните политически системи, особено през последните няколко века, не са устойчиви. Смяната на политическия инструмент за контрол през вековете преминава през религията, етноса и идеологията.

Религиозните войни до средата на XVII век, последвани от националните конфликти до XIX век и двете световни войни през XX век, преминават под знака на конфронтацията. Победителите не ги съдят и това е гаранция за историческа интерпретация на събития и факти, удобни за управляващия елит. Известна е фразата на министъра на пропагандата и просвещението на Третия Райх Йозеф Гьобелс, че „една лъжа повторена сто пъти се превръща в истина“.

Надпреварата с времето е своеобразно съревнование с историческата истина. Това също е относително понятие. Всеки има своята версия за факти, процес и резултати. В контекста на отделната личност това е част от неговото възприятие на света. В житейски план това отношение не оказва съществено влияние върху политическата конфигурация.

Историческите и политическите трансформации са част от общественото развитие, чиито времеви параметри са подчинени на многовековни сценарии, ориентирани към постигането на устойчив контрол върху човечеството. През вековете прилагането на римския принцип „разделяй и владей“ е печеливш за налагането на политическа воля и засилваща се зависимост на обществата в различни части на света. Процесът винаги е труден, продължителен и с ниска степен на гарантиран успех. Чрез конфликтите и войните технологичният прогрес е гарантиран посредством непрекъснатото усъвършенстване на военната техника. Войни се печелят, но се и губят. Резултатите винаги са обвързани с геополитическо преструктуриране на граници и с промяна на политическата система на загубилите конфликта държави. След поредната трансформация историческата интерпретация влиза в неравностойна надпревара с времето.

Историята е памет, която се моделира, пренаписва като съзнателно се унищожават спомени и знания. В технологичния XXI век процесът се опростява. Ограничаването на социалния диалог, прокарването на политика разрушаваща семейните ценности и традиции, съзнателното елиминиране на възможност за устойчиво духовно развитие на подрастващите поколения, подпомагат процесът за ограничаване на историческата памет, етническата и религиозната принадлежност на различните общества. Успешен инструмент в тази политика е виртуалното пространство, чиято безпределност е своеобразно олицетворение на безкрайното време, което няма морални и духовни ограничения. Там човек е сам, без защита, без възможност за развитие и изграждане като самостоятелна личност. Това е сериозно предизвикателство за формирането на поколения, чиято идентичност да се основава на знания от миналото, възпитавайки чувство на гордост от достойните дела и победи на предците на съответния народ.

Традиционна е фразата, че „историята е учителка на народите“. Вярно е, че тя е и субективна наука, базираща се на документи, спомени, интерпретации и много политика. Намаляването на нейния дял в изграждането на бъдещите поколения е сериозно предизвикателство за обществата. Без историческо единство и национална гордост човекът остава сам пред многобройните неизвестни в технологичното пространство. Затваря се кръгът. Най-голямото наказание за пещерния човек е да бъде изгонен от племето, живеещо в пещерата и да остане сам в суровата и изпълнена с опасности природа. Във виртуалното пространство човек отново е сам, но подвластен на контролиращите този свят технологични корпорации, успешно работещи за контрол, но и за постигането на колосални печалби.

През хилядолетията историята и времето са в постоянна дихотомия, гарантираща съществуването на човечеството. Илюзиите, истината, политическите еквилибристики съпътстват развитието на народите през вековете. Балансът между история и време е достатъчно устойчив. В съвременния свят този съюз е поставен на сериозно изпитание с непознати досега предизвикателства, свързани с изкуствения интелект. Остава надеждата, че човекът ще запази своята водеща роля на планетата Земя.